Започваме с празничната суматоха... подготовки.. покупки...
По някое време спираме и се задъхваме – какво точно празнувахме?!
Не знам какво, но знам, че на празника е ден за желания!..

Онази истинската, мечтаната...
Онази, която чаках цял живот -  с трепет, страх, надежда...
Онази, за която вярвах, че съм създадена!

Не искам думи! Да отекват...
Не говори, не обещавай, не ме омайвай...
Чувала съм думи – всякакви! И по-силни от твоите...

Почти те познавам...
Почти съм сигурна, че си всичко, което някога съм търсила...
почти всичко, от което се нуждая...

Забравила съм пърхащата от вълнение тръпка... Пеперудките...
Чувството изпълващо с надежда.. Усмивките на въздуха...
Приповдигнатото настроение без причина, докато всичко наоколо си е все същото сивичко и мрачно, а на мен ми парят оч...

Издигна стена от мълчание – да я предпази от пропастта помежду им.
Стената се напука от безпомощнитe щ викове, а ехото му дори не ги чу.
Бездна. Все там, все по-ронещо се необятна.

Различна ни е гледната точка. Съгласна съм!
Някой може ли да ми даде точните размери на тая прословута точка?!
Ще я нарисувам с тебешир. На плочките ще я нарисувам.

  "Погледни ги тези хора. Оцъклени роботи, вглъбени в ежедневието си,
никога спиращи да се огледат и ПОМИСЛЯТ!
Аз съм единственото мислещо същество в свят на овце."

Всъщност не съм наивна. Не съм. Защото разбирам всичко.
Всичко знам, а все още съм тук. Седя и чакам...
Не ме питай какво! Ако знаех... или щях вече да съм го получила, или щях отдавна да съм си тръгнала...

Всички сме всезнаещи..
А всички някога.. някъде... някак си... стигаме до един и същи извод :
„Сега ЗНАМ, ЗНАМ, ЧЕ ЧОВЕК НИКОГА НЕ ЗНАЕ...”

Струните на сърцето ми са изтънели. Болезнено са изтънели..
Съвсем неразумно ме караш да ти изсвиря мелодия.. Безумно!
И егоизмът ти е обезумял...

Толкова тихо, така глухо...шепотно..почти бездиханно... 
Така ще го кажа...съвсем като да не чуеш...или като в просъница да го чуеш.
И да не знаеш наистина ли си го чул, наистина ли съм го изрекла...